Смятам те за нещастен, задето никога не си бил нещастен ♥ СЕНЕКА
(Manuel Domínguez Sánchez, The suicide of Seneca (1871), Museo del Prado)
♥ До ЛУЦИЛИЙ
Защо добродетелните хора ги сполитат несгоди, щом съществува божество
IV. 1. Щастието спохожда и простолюдието, и елементарните хора: само че да подчини злото и нещастието може единствено великият мъж. А да си постоянно благополучен и да преминеш през живота с цялостен от страданието дух значи да не познаваш другата страна на нещата.
2. Велик мъж си: само че от кое място да го знам, щом ориста не ти дава опция да проявиш мъжеството си? Отишъл си на игрите в Олимпия, само че там няма никой различен с изключение на тебе: венец имаш, победа нямаш; приеми поздравления не като воин, а като човек, станал консул или претор: изкачил си се по-високо в кариерата.
3. Същото бих могъл да кажа и на добродетелния, в случай че никаква неволя не му е дала опция да покаже силата на духа си: „ Смятам те за трагичен, задето в никакъв случай не си бил трагичен. Преминал си живота си без съперник. Никой не ще узнае на какво си бил кадърен, даже и самият ти. “ Защото би трябвало да се изпробваш, с цел да се опознаеш – никой не е схванал какво може иначе с изключение на посредством опит. А някои непринудено са се изпречвали пред отдръпващите се несгоди и са търсили комфортен случай, в който да блеснат качествата им, застрашени другояче да потънат в мрак.
4. Понякога, убеждавам те, великите мъже се радват на нещастията така както храбрите воини – на войната. Веднъж при император Тиберий чух мирмилона Триумф да се оплаква, че рядко се организирали гладиаторски боеве: „ Отиват си, споделяше той, най-хубавите ми години! “ Добродетелта е жадна за заплаха и все мисли накъде да се устреми, а не какво ще понесе, тъй като и това, което понесе, ще е част от славата. Войниците се гордеят с раните си, с наслада от сполучливото дело сочат струящата от тях кръв; и въпреки завърналите се невредими от бойното поле да са правили същото, въпреки всичко повече погледи са обърнати към ранения.
5. Уверявам те, господ се грижи за тези, на чиято чест държи най-вече, постоянно когато им дава опция да сторят нещо сърцато и самоуверено, обвързвано с превъзмогването на някаква компликация: кормчията ще познаеш в стихия, в борбата – боеца. Откъде да знам до каква степен не се боиш от бедността, в случай че тънеш в благосъстояние? Откъде да знам до каква степен си устойчив на срам, клюка, ненавист на тълпата, в случай че старееш измежду аплодисменти, в случай че на всички места те съпътства безметежна отзивчивост, настройваща някак си мозъците в твоя изгода? Откъде да знам до каква степен умерено ще понесеш загубата на дете, в случай че челядта ти е край тебе? Чух те да утешаваш другите: но ясно бих видял, в случай че ти самият се беше утешил, в случай че ти самият си беше забранил да скърбиш.
6. Не се бойте, кълна ви, от това, което безсмъртните богове като остен надвесват над вашия дух: нещастието е благоприятен случай да се прояви добродетелта. С съображение някой би нарекъл нещастни тези, които са вцепенени от прекалено благополучие, които бездейното успокоение държи като че ли в безветрено море: каквото и да им се случи, ще е ново за тях.
7. Ужасите гнетят повече неопитните, яремът е тежък за нежната шия. При мисълта за рана новобранецът трепери, ветеранът невъзмутимо следи по какъв начин тече кръвта му, тъй като знае, че постоянно след тази кръв той е побеждавал. Защото тези, които господ утвърждава, които обича, той ги калява, изпитва ги, упражнява ги; до момента в който другите, към които наподобява благоразположен, които щади, оставя незаякнали за бъдещите несгоди. Грешите, в случай че смятате, че някому се е разминало – и на този, който се е радвал на дълготрайно благополучие, ще му пристигна неговият дял; който наподобява освободен от тегоба, е в действителност отсрочен.
8. Защо господ изпраща на най-прекрасните хора неприятно здраве, тъга или други несгоди? Защото и в един боен лагер рисковите задачи се разпореждат на най-смелите: военачалникът праща най-отбраните си бойци да устроят нощни засади на враговете, да проучат пътя, да отстранен противниковата стража. И никой от тези, които потеглят, не споделя: „ Командирът ми мисли злото “, а „ Добре го е решил “. Нека същото кажат и хората, на които е заповядано да понасят неща, предизвикващи вопли у страхливите и малодушните: „ Бог ни е счел почтени да изпита посредством нас до каква степен стига издръжливостта на човешката природа. “
9. Избягвайте удоволствията, избягвайте обезсилващото благополучие, от което духът слабее, и в случай че не се яви нещо, което да подсети за човешкия му чоп, е като зашеметен от непрекъснато пиене. Онзи, който прозорци са ограждали от всеки лъх, чиито крайници са били грижливо увити с постоянно подменяна грейка, в чиято трапезария откъм пода и стените струи топлота, за него и най-лекият ветрец ще е рисков.
10. Всичко прекомерно вреди, само че най-опасно е несъразмерното благополучие: то размътва мозъка, мами мозъка с рояк празни мечти, спуска завеса от мрачевина сред лъжата и истината. Как да не е по-добре да понасяш с цялото си геройство едно непрекъснато злощастие, в сравнение с да се прекършваш под тежестта на несекващи и неумерени богатства? По-лека е гибелта от апетит: от преяждане хората се пръскат.
11. Боговете се отнасят към добродетелните хора по същия метод, както учителите към учениците си: изискват повече старания от тези, за които хранят по-големи очаквания. Нима ти мислиш, че лакедемонците са мразели децата си, тъй като изпитвали качествата им, като ги бичували обществено? Самите им татковци ги насърчавали да понасят безстрашно ударите на бича и въпреки с раздрани тела и полуживи, да молят, да упорстват за нови рани върху старите. Какво има за чудене, че господ сурово изпитва благородните духове?
12. Добродетелта в никакъв случай не се потвърждава елементарно. Бичува ни и ни раздира ориста: да поносим! Това не е свирепост, единоборство е, в което колкото по-често встъпваме, толкоз по-крепки ще бъдем: най-силната част на тялото е тази, с която най-често си служим. Трябва да се оставим на ориста, с цел да ни закали самата тя в битката със себе си: полека-лека ще ни направи себеравни, а непрекъснатата заплаха ще ни научи да презираме заплахите.
13. Така телата на моряците са груби от несгодите на морския живот, ръцете на земеделците са захабени, мишците на боеца се оправят с мятането на копието, бързоходни са нозете на спортиста: у всеки най-здраво е това, което е било упражнявано. Духът се учи да презира понасянето на премеждия посредством самообладание: ще се убедиш, че това е допустимо и за нас, в случай че забележиш какъв брой доста оказва помощ усилието на народите, които живеят в крайни ограничения.
14. Помисли за всички тези народи, обитаващи крайните лимити на Римския мир – имам поради германите и скитащите племена, скупчени към Истър: гнети ги безконечна зима, свъсено небе, зле ги изхранва безплодната им земя; плява или шума ги пазят от дъжда, вървят през заледени вади, ловят диви животни за храна.
15. Нещастни ли ти се костват? Никакво злощастие не е това, което навикът е трансформирал в природа, тъй като последователно това, което първоначално е било нужда, стартира да става наслаждение. Те нямат дом и нямат заслон с изключение на там, където ден за ден ги застигне умората; груба е храната им, а и нея би трябвало да обезпечават със личните си ръце, застрашителен е внезапният климат, открити са телата им: това, което ти наподобява злощастие, е метод на живот на толкоз нации!
16. Защо се чудиш, че добродетелните мъже търпят премеждия, с цел да се укрепят? Здраво и мощно дърво е единствено това, което вятърът постоянно брули – то заяква от самото люлеене и още по-крепко впива корени: нежни са тези, които са израснали на завет в долината. И така, с цел да се научат на дръзновение, за добродетелните хора е потребно постоянно да срещат рискове и умерено да търпят това, което е зло единствено за зле понасящия го.
Из: „ Диалози “, Луций Аней СЕНЕКА, изд. РИВА
* Manuel Domínguez Sánchez, The suicide of Seneca (1871), Museo del Prado, en.wikipedia.org
